Home

До отвъдното и обратно

 

 

 

 

До отвъдното
и обратно

 


Анжел Димитров Димитров
(Ангел)

 

 

До отвъдното и обратно

 

Запознаване:

В тази книга ще се опитам да разясня „какво е Господ", „вечност“, и какво следва след смъртта? И не само какво следва след смъртта, но и „Как всъщност да си устроите вечността “ в здраве и удоволствие и безпроблемно изпълнение дори и на най-дръзките ви мечти.
Ще се опитам да ви науча на това „как да не се страхувате от Господ“ и ще ви дам истинската представа за него, която представа придобих като обикновен вярващ, още преди да се озова в отвъдното (там, където ще отидем всички след смъртта си, където всъщност ще ползваме онова, което сме заслужили тук, по време на земния си кратък живот, който в сравнение с вечността е по-малък и от зрънце морски пясък, сравнен със вселената).
Отдавам такова огромно значение на книгата си, защото съм един човек, който за разлика от много други, не само е видял резултата, но и е преминал през решението на задачата, което решение ще го дам тук, или по-скоро начина, по който да намерите неизвестните в зависимост от желания резултат.
Резултата какъвто и да искате да е, няма да бъде ваш (Господ няма да ви даде да се възползвате от него), ако не си решите задачата.
Или нека го напиша по друг начин: например -представете си или сметнете „колко струват няколко години в удоволствие и здраве?“ А сега си представете „колко струват безкрайно число години в удоволствие и здраве?“ Безценно, или по-скоро няма такава стойност на планетата Земя, която да може да бъде придобита дори и да живеете хиляди години.
Затова пиша сега тази книга, защото преди време бях готов да споделям само с определени хора и мои близки и приятели, но сега съм готов да дам знанието на всички, които го търсят поради няколко причини, например, че когато давам нещо безценно „колкото и да взема, ще бъде малко.“ Затова е по-лесно просто да го подарявам на търсещите, или по-скоро да го давам за нищожна цена, като разликата ще поеме Господ и ще получа компенсацията си след смъртта, когато отида във вечността, защото земният ми живот просто няма да ми стигне за изпълнение дори и на част от желанията и мечтите ми.
Виждам, че хората търсят отговори (до сега не исках да им посочвам къде да търсят, защото не ми се занимаваше с това) и ще се опитам да помогна да ги намерят или по-скоро ще се опитам да ги покажа, за да може всеки да оптимизира търсенето си и да постигне желания резултат с по-малко усилие.

 


Нека да започна по хронология на събитията, или по-точно горе-долу по спомени с неточност в годините и датите, защото се случи един инцидент, след който трябваше да си възстановявам паметта, но за щастие вече всичко е нормално, обаче е факт, че точните дати ми се губят.
Та да започна за първият ми важен спомен, свързан с вярата в Господ, който спомен е доста избледнял, защото ми е от детските години и то от най-ранна възраст, да речем някъде около 4 годишен (около1983 г., в България, град Дупница). Тогава баба ми Надя ме беше завела на гости при един служител на православната църква във времена и социална среда, когато религиите и религиозните служители не са били в особено добро положение. Били са отхвърляни от обществото и от тогавашния социалистически строй. Обществото както са ми разказвали около осемдесетте години в социалистическа република като България не се е интересувало от вероучения, дори всички занимаващи се с религия са били отхвърляни с насмешка. Но баба ми Надя ме беше завела при този религиозен служител. Спомням си мрачната северна стая в която имаше икони, но за мен бяха някакви снимки на роднини в първия момент докато не питах кой е това и те ми обясниха, че било дядо Боже, който живеел на небето, и че бил много страшен и щял да накаже лошите. Доста се уплаших тогава и не исках повече да ходя там в тази мрачна обстановка със снимките на страшния брадатко. Друго не си спомням като първо впечатление от Исус, бяха ми го представили доста страшен, пък и живеещ на небето, а баба ми Надя и другият човек отдаваха такова голямо значение на него. Това са първите ми спомени от Исус. Спомени, изпълнени със страх.
У дома в България нямаше символи на вярата, баща ми не беше вярващ нито пък майка ми, единствено баба ми Надя, но пък българският ми дядо беше запален ловджия и пак не беше толкова вярващ. За сметка на това в родословното ми дърво по братовчедска линия откъм баба Надя е имало доста религиозни служители (самият факт, че на кръщенето ми е имало трима свещенослужители говори за доста силно религиозно присъствие) и вероучението във фамилията ми най-вероятно е било нещо като даденост, но пак споменавам, че годината е била около 1982-83 в социалистическа република, където беше по-нормално да дават на 6-годишен алкохол и цигари, отколкото да насаждат вяра (между другото, от тези ми години си спомням, че за пръв път ми дадоха бира, когато бях около 5-6 годишен, да първата ми среща с алкохола беше тогава).
Всичко си вървеше нормално, игри с другите деца докато родителите ми не се разведоха и трябваше да сменя квартала, но пак се запознах с другите деца и всичко беше наред, руската ми баба Вера пращаше подаръци от Русия и откъм играчки бях задоволен добре, и новият татко заработваше доволно и винаги имаше нещо хубаво да се хапне, щастливо детство и безгрижно, нямам лоши спомени.
Ходехме на гости в Русия при баба ми Вера, където много ми харесваше, защото баба ми Вера имаше всичко дори и повече за времето си - през социализма работеше една от най-доходните професии - барманка (сух режим, а тя е имала алкохол) и когато й бях на гости имаше всичко (хайвер, който ядях като сладко, шоколад, играчки...),но не това беше най-важно, при нея имаше и голяма библия, и ми правеше впечатление, че тя често се молеше и често казваше „Прости Господи“ тогава ми беше доста странно, защото само нея виждах да се моли и докато се молеше имаше много сериозно изражение, изпълнено с много строг вид.
Един път докато се молеше попитах баба ми Вера (това е някъде между 1984 и 1988 г., когато съм бил между 6 и 10 годишен),защо се моли - запомнил съм я да се моли така: насочваше лицето си леко нагоре към икона (сложена на нецентрално място нависоко на секцията, така, че да не се набива на очи, но и да и е винаги пред погледа и наблизко), шептеше нещо и преди да свърши казваше или „благодаря, Господи“ или „прости, Господи“. Виждах я да се моли докато й ходехме на гости за няколко седмици в годината между 1984 и 1988 години, тогава съм бил между 6 и 10 годишен, и баба Вера беше един голям авторитет в живота ми и поради тази причина всичко, което правеше беше много важно за мен и най-вече се допитвах до нея по неясни въпроси и тя ми обясняваше. И да се върна на това как ми обясни защо се моли - спомням си, че ми отговори така: „за да е всичко добре“, или на руски „чтобь всё было хорошо“.
Тогава този отговор ме задоволяваше, всичко така или иначе беше добре и баба Вера се грижеше за това всичко да е добре.
Другият въпрос, който й зададох пак по това време (докато бях 6-10 годишен, в годините между 1984-1988 г.) беше „откъде идват бонбоните, играчките и т.н.?“ -обикновено отговаряше бързо, но този път преди да ми отговори каза „почакай да помисля“ или на руски „подожди подумаю“, не си спомням вече, но мисля, че се помоли на Господ с думите „Господи помогни“ и след няколко минути ми отговори „че Господ ги е дал“. Тогава й зададох въпроса: „Господ човек ли е?“ и тя ми отговори „не“ и ми поясни, че не точно Господ ги е дал, а че Господ е направил така, че да ги имаме и всичко друго.
Не ми стана ясно и ми се стори много сложно и спрях да мисля за това, все пак баба Вера разговаряше с този Господ и всички около нея бяха щастливи. Този Господ правеше така баба Вера да прави подаръци на мен най-вече, и правеше подаръци и на другите. Този Господ никой не го е виждал, но Той прави така, че ние да имаме и да сме щастливи. Напълно ме устройваше баба Вера да има отношения с Господ, който правеше така, че да имаме всичко.
И все пак Господ, който правеше така да имаме всичко аз не разбирах „какво е точно?“. Той - Господ, баба Вера ми каза, че не е човек. „А какво е?“.Тогава реших да попитам баба Вера „какво е Господ“, все пак всичко според баба беше свързано с Него, Той правеше така едни да са щастливи, други не, всичко зависеше основно от Господ, той е по-важен от всичко, а аз не разбирах какво точно е, и тогава попитах баба Вера „какво е Господ“ (бях избрал момент, когато бяхме сами) и тя пак се замисли малко, придоби леко уплашена физиономия, ококори очи от страх (очевидно беше доста Богобоязлива (Богобоязлива го споменавам, защото баба ми от време на време казваше и „Господ Бог“ и по-рядко„Бог“, но идеше реч за едно и също нещо)) и ми каза, „Господ това е всичко“ и веднага след това каза „Господ е във всичко“ веднага си помислих „щом Господ е във всичко и е всичко, дали пък не е и в телевизора“ и попитах баба ми „Господ и в телевизора ли е ?“ и тя ми отговори „да“, попитах „и в автомобилите ли е“, тя ми отговори пак с „да“ - „много сложно“, помислих си тогава „това е за възрастните“. Баба ми чакаше следващия въпрос, гледаше ме, очаквайки и съсредоточено, но аз вече бях получил потвърждение на това, че Господ е навсякъде,очевидно бях на прав път и това ме устройваше.
Сега, докато пиша тези редове, не си спомням друго, освен че бях много радостен, че правилно съм разбрал. Не мислех по темата Господ, да напомня, че всичко беше в ръцете на баба Вера, тя общуваше с Господ и тя се грижеше за това всичко да е наред и успяваше .Всичко ми беше наред, детската любов, игрите, вниманието и всичко останало протичаше с щастлив изход на събитията, просто нямах проблеми. Дори разводът докато бях в първи клас, между биологичния ми баща и майка ми го преживях леко и спокойно, даже с новия ми татко беше по-добре (получавах повече внимание, повече подаръци и най-вече имаше какво да се яде. При първия татко менюто беше надробен хляб с вода и от време на време компоти без захар, а новият татко носеше шоколади и бонбони и най-вече новия татко не се караше с мама и бяха много по усмихнати и по-щастливи).
България, около 10 годишен се преместихме на село в къща (аз, мама и новият татко) имах си вече собствена стая, преместих се в ново училище в 4-ти клас, около 88 година, селото да речем, беше около 1300 души в училище по две паралелки по 16 деца от 1-ви до 8-ми клас, хората в селото бяха задружни и всички се поздравяваха. В селото имаше черква, но рядко отваряше, предимно за погребения и кръщенки, не си спомням да имаше обичай хората да се събират или да обсъждат неща свързани с вярата, предимно се забавлявахме, лятото на реката, и всевъзможни игри, зимата по пързалките, вечер видео игри и от време на време слизах до града да играя билярд и видеоигри с жетони. За известно време бях забравил за Господ, все пак никой около мен не го интересуваше това нещо и никой не го споменаваше. Баба Вера беше далече в Русия, баба Надя беше починала, свещенослужителите - не поддържах връзка с тях, нито пък родителите ми. Живеех с майка ми и новия татко, с биологичния ми баща се виждах рядко, а свещенослужителите бяха в роднинска връзка с биологичния ми баща, и по отношение на вярата между 10 и 12 годишен бях в пълна апатия, отдал се напълно на видеоигрите, игрите с приятели и малко учене по учебната програма, някои предмети ми харесваха, майка ми ми купуваше всевъзможни книжки като енциклопедии и всякаква странична литература. Просто в охолството си бях забравил за Господ, до момента в който баба Вера не дойде на гости в България и ми напомни, че трябва да благодарим на Господ и да му се молим.
В допълнение към това, да Му благодарим и да Му се молим ми се появи мисълта за това какво следва след смъртта. Един път питах баба какво следва след смъртта и тя ми отговори „рай и ад, ако си бил добър ще ходиш в рая, където е хубаво, а ако си бил лош ще бъдеш в ада, където е лошо“. Добре, всичко е ясно, но не съвсем, а пък и баба ми не беше вече толкова сговорлива на темата Господ, очевидно тя смяташе, че ми е казала достатъчно по темата, но аз трябваше да се допитам и до други източници и започнах да питам други възрастни по темата за вярата. Тогава около 1990 година в село Самораново на хората не им се говореше по темата, а в града в билярд клуба - още по-малко. Авторитетите не говореха по темата Господ, но за удоволствия се говореше много и както обикновено за правене на пари. Но имаше едно общо между всички, които ми говореха, че след смъртта отиваме в ада или в рая. Представите за ада и рая бяха доста различни. Но основното, на което наблягах, е „колко време се прекарва там (в ада и рая)?“ Да, логически погледнато, това е много важно знание, защото все пак, когато питах „колко време се прекарва там?“ ми отговаряха или „никой не знае“ или „много време“, но колко е това много време, ако е 1000 години, ами ако е 10000 години? Все пак за мен, като за всяко нормално дете, дори няколко седмици или дни е огромен период от време, а да не говорим за хиляди години. Да, но ето, човек умира и животът му има край, а някои казваха, че след смъртта следва вечност (безкрай). Но вечността е безкрайност (тогава ме обзе страх от вечността, бях само около 13 годишен, а мислех за милиони по 13 години) и тази безкрайност според думите на повечето на, които им се разговаряше по темата, зависеше от един човешки живот или по скоро от това дали си бил добър или лош, ако си добър ще ти е хубаво през цялата вечност, а ако си бил лош ще ти е зле цяла вечност.
Страшничко, е избрах да съм добър, но какво означаваше да си добър „да печелиш ли?“, „да подаряваш ли?“ Стигнах до извода, че да си добър е просто да правиш щастливи другите, или поне близките си, нещо от този род (всеки си има различна представа за това да е добър, но според мен основното е...,е не ми се разсъждава по темата сега).
Така логически стигаме до заключението, че трябва да си в добри отношения с Господ, защото вечността е доста дълъг период от време, или по скоро „просто едно безкрайно съществуване“, през което съществуване, ако си бил добър ще си добре и щастлив, а ако си бил лош, лошо (като около 13 годишен вече достатъчно добре знаех що е болка, разочарование и що е да ти е добре). Естествено е да ти се прииска да ти е добре след смъртта, но и на момента да ти е добре. Трябваше да се прави план за това какво да се прави за постигането на този баланс.
Трябваше да почерпя още информация и да експериментирам.

Годината е около 1991, аз вече бях на около 13 години. В България тогава компютрите бяха много голяма рядкост, а за интернет малко се говореше. Информацията, която се представяше беше само на хартиени носители (поне за по-голямата част от обществото). Проверих в библиотеката, но и там нямаше литература за Господ. На възрастните не им се говореше на темата за Господ, освен ако не ги бях предизвикал, например казвах, че съм атеист и че няма Господ и те заговаряха. Особено учителката ми по химия в Самораново ми обърна по-особено внимание, когато й казах, че съм атеист и че не съществува никакъв Господ (излъгах я тогава, но просто исках да почерпя по- подробна информация) и ,когато нейното мнение съвпадна с това на баба Вера вече всичко беше наред, целта в живота ми се оформи, цел номер едно ми беше да достигна до Господ и да разговарям с него лично и да си устроя вечността в щастие, здраве и удоволствие (изобщо да ми е супер).
В селото имаше една стара жена, която си вървеше и си шепнеше нещо,хората казваха, че тя разговаря с Господ. Ето,че имаше и човек, който разговаряше с Него. Опитах се да я заговоря, но тя ми каза, че разговаряла с Бог и че аз съм бил никакъв за нея. Не получих съдействие, а пък и тя се беше отделила от хората и обикаляше и си шепнеше нещо.
Попитах няколко възрастни как така тя си говори с Бог, а ние не, и получих еднозначни отговори от сорта на това, че и ние разговаряме с Бог, когато му се молим и ,че той чува молитвите ни и ни гледа постоянно.
Започнах да експериментирам и аз да се моля за хубави оценки в училище, за хубави подаръци и за всевъзможни неща и тогава установих, че за да се изпълни едно желание трябва да вложим и малко труд от наша страна.
Повечето, с които разговарях, ми бяха казали „помогни си сам, за да ти помогне и Бог“, и така и беше и така е било и така е, и най-вероятно и така и ще бъде.
За по-големи проблеми се молех, в двора на черквата (в двора, понеже черквата беше предимно затворена и прескачах през оградата), защото повечето ми казваха, че черквата е дома на Господ. Струваше ми се по-добре да се моля там, защото все едно Му отивах на гости.
Връстниците ми или не обръщаха внимание на темата Господ, или пък изобщо ме мислеха за странен, че ходя в двора на църквата да се моля, но това беше официалното място, на което да се разговаря с Бог и наистина молитвите ми биваха чувани, когато се моля в двора на църквата и най-вече, когато с молитвата отправях и обещание да изпълня нещо. Например, се молех родителите ми да престанат да ме наказват строго за ниските оценки и наистина се получи, но бях обещал да повиша успеха си, което и изпълних до голяма степен, а пък от страна на Бог резултатът последва за няколко седмици, въпреки че аз още не бях изпълнил своята част толкова добре, както Господ беше направил (наказанията буквално спряха в период от около 2 седмици). Всъщност и аз се бях засилил толкова добре, че нарисувах система за подобряване КПД на газта, като преди да се използва да се нагрее(след години установих, че всъщност съм начертал нещо подобно на изпарител за автомобили с газови уредби). Но както и да е, молитвите ми се изпълняваха с лекота (все пак бях един от малкото които отдаваха нужното уважение към Бог без да се срамувам).


Библия за деца

Някъде по това време (когато бях около 13 годишен) започнаха да излъчват по телевизията „Библия за деца“ -американска детска поредица със сценарии по библията. Това беше една от най-важните поредици за мен (все пак в тази поредица се говореше за Господ или Бог и неговите действия, за неговите приближени за отношенията Бог -човек и изобщо, цялата информация, която ме интересуваше беше представена като анимационна поредица. Тогава имахме кабелна телевизия с над 20 програми, но нямаше точна програма и се налагаше всеки ден по едно и също време следобед да съм пред телевизора. Зарязвах всичко (игри с приятели, видео игри, учене, гаджета и т.н.) за да гледам тази поредица, която ми даваше знания за Господ. Едно разбиране за него. Дълго размишлявах след всяка серия, но най-силна и изчерпателна ми се стори серията за „Аврам и Исак“.
Точно в тази серия, точно този разказ от библията оформи моето виждане за Господ Бог (за това „как изглежда?“ и „как действа?“, „какви трябва да са отношенията ни с Него?“
Например, „как изглежда?“ - като ярка светлина.                                                                                                   

Което означаваше, че Господ наистина е всичко и че може да приема каквато си форма поиска, защото в друга серия Той се беше явил като огън в храст. Преди всичко, че Господ е ум, разум, който може да приема каквато си иска форма, да управлява събитията и да променя формата на материята, но официалното му изражение е ярка светлина.
Друго важно нещо в тази серия е, че Господ може да даде всичко, стига да засвидетелстваш уважение към него като Го поставиш на най-първо място пред всичко и изпълняваш неговите желания. И още, че Господ е много милосърден и добър, защото специално от Аврам е поискал да даде в жертва най-обичаният си син и, когато е видял, че наистина е готов да го даде в жертва, го помилвал да остави сина си жив като му оставя всичко, което му е дал.
Представата ми за Господ накратко беше следната:
Господ дава повече отколкото сме заслужили и прави така, че тези които Го уважават да са по-добре от другите. Господ прави така, че едни да имат щастие, други да нямат, едни наказва, други награждава. Господ няма точно определена форма, а може да придобие всякаква форма, но официалната му е „ярка светлина“. Господ дава и удоволствията, но трябва да направим нещо, за да ни даде (например правим нещо добро и Господ ни връща по-голямо добро). За това, че Господ се отплаща винаги за доброто повече и за злото по- малко, има доказателства навсякъде.
Много исках да видя Господ лично да ми се яви и да ми каже точно какво да направя, за да си устроя вечността в здраве и удоволствие, и започнах да се моля за това, но Господ не ми се явяваше. Очевидно трябваше и да направя нещо, за да разговарям с него лично. Разговарях с него чрез молитвите си, но това беше все едно по телефон, а исках лице в лице. Един вид, да достигна до него. Очевидно значимостта на Господ не позволяваше такава среща с един ученик, който предимно изискваше и по-малко даваше.
От поредицата „Библия за деца“ ми се изясни предимно, че Господ сключва сделки със своите приближени, или по скоро с тези, които му харесват, или как да се изразя, тези които са му направили по-особено впечатление. И същите тези сделки или завети се прехвърлят на поколенията или на наследниците.
Бях много доволен от факта, че баба Вера е една от тези, които са в добри отношения с Господ, защото нашето семейство получаваше всичко за един щастлив живот, за който баба Вера имаше огромен принос и то не само от духовна гледна точка, но и от материална (помагаше с пари и средства на родителите ми и правеше много големи подаръци).
Времето си течеше и предприех действия, с които се опитах да предизвикам Господ да ми се яви. Вече не само се правех на атеист, но и отричах съществуването на Господ. Използвах фразите „Кой Го е виждал?“- на тази фраза предимно мълчаха или казваха, че трябва да вярваш. Аз си вярвах, но Му правех напук, исках и на мен да ми се покаже и да сключим сделка, исках и аз както персонажите от „Библия за деца“ да бъда спокоен за бъдещето си или по скоро за цялата вечност.
Фразата, „Щом има Господ, защо има зло?“ Тогава, по това време(около 1992 г. имаше информация, че деца в Африка умират от глад (да, с какво бяха виновни едни деца?) Точно този въпрос ми отне доста мислене, а и всички, които питах, нямаха отговор.
Специално по този въпрос дори и баба Вера мълчеше. Е, стигнах до извода, че родителите им са прегрешили много и че родителите на нещастните деца са били в много лоши отношения с Господ. Логично, Господ щом на тези, които му харесват устройва и децата им, значи на тези, които не му харесват, ще накаже и децата им.
Наред с този въпрос, стигнах до извода, че тук на земята, през нашия човешки живот ние, хората, имаме достатъчно време да опознаем и доброто и злото. И че щом аз като едно дете мога да осъзная огромното значение на молитвата в черква и това, че просто трябва да се отдаде уважение на Господ под една или друга форма, за да сме добре и в земният живот и след това за вечността, то за възрастните, или по скоро за зрелите е непростимо да пренебрегват темата за Господ и това какво следва след смъртта и как да си устроим тази вечност.
Времето около 1992 .г. беше такова, че хората в САЩ живееха най-добре (това си личеше от филмите, музиката им, или по-точно клиповете и т.н.) а ние при социалистическия строй имахме доста липси и се задаваше криза.
Но в един американски филм видях как цялото семейство преди да вечерят благодариха на Господ за вечерята и за хубавия ден. Точно това направи американците за мен едни много добри и умни хора. Точно тази сцена ми даде обяснението за това „защо американците са най-добре от всички?“ - ами логично, американците бяха в добри отношения с Господ. Американците бяха силно вярващи. Сега си спомних, че имаше един сериал, с един пастор, но в България се обсъждаше не вярата, а любовната интрига във филма, и пасторът беше обявен за много неморален, защото имаше и любовен живот. Но както и да е, не си спомням вече.
Та мисълта ми бе, че се опитах да прокарам и в нашето семейство традицията да благодарим на Господ за вечерята и хубавия ден, но отговора на новия ми татко беше, че парите и всичко останало той ги дава и че Господ нямал нищо общо. Майка ми си остана безучастна, просто замълча (все пак, това беше мъжът, който я взе след развод и то с дете, очевидно се обичаха). Не получих подкрепа за вярата си в семейството ми. Но в мислите си започнах да благодаря на Господ при всяка възможност, дори по няколко пъти на ден. Благодарях му за всичко, което ми се случеше(от това, че съм минал някое ниво на видеоиграта ми до това, че съм се целунал с някое момиче и изобщо, за всичко).
Връстниците ми не се интересуваха от темата Господ пък и аз вече си бях изяснил основните положения, темата за Господ вече не я споменавах много-много, защото хората се интересуваха от момента и при по-младите тинейджъри тази тема не беше актуална.

Вече учех средно специално образование(от 9-ти до 12-клас)
Годината е около 1994 - прекрасен живот (гаджета, кафета, детски дискотеки, компютърни клубове с интересни игри, клубове с видеоигри, свободна продажба на еротични списания, себестойността на аудио и видеокасетите беше паднала, по кабелната пиратски филми още преди да ги излъчат в местното кино, евтини цигари, вече разнообразни дрехи,всякакви идеалистични течения, аз например бях металист и т.н.)
По повод общуването с Господ бях установил, че Господ предимно общува с нас чрез суеверието (например, когато черна котка ти мине път, било лошо, но аз установих, че когато черна котка ти мине път или изобщо котка, това означава да не се бърза, а да се намали темпото. Например, когато си тръгнал за някъде, ако ходиш бързо да започнеш да ходиш нормално или бавно и ще се случи нещо хубаво. Или например, ако птиче се изходи върху теб това е на щастие, и други подобни суеверия) или още по-силно чрез тъй нареченото „шесто чувство“ (онова чувство, когато знаеш какво ще се случи след малко или след повече време и можеш да предприемеш действия за да промениш събитията) или чрез силата на положителното мислене (както казваше баба Вера „когато мислиш за добро и при теб ще дойде добро, а ако мислиш за лошо, при теб ще дойде лошо“ или „каквото пожелаваш на другите, това и ще дойде при теб“ (за тези двете изречения има толкова много изписано, че не ми се струва уместно да пиша какво съм разсъждавал по тях и примерите за верността им всеки може да ги види ежедневно) и още да напомня за това, че когато се молех на Господ в мислите си за каквото и да било и винаги гледах да обещая нещо да свърша в замяна)
Да поясня, че в семейството ми ситуацията беше следната - новият ми татко не се занимаваше с възпитанието ми, майка ми гледаше да ме възпита светски (купуваше ми всевъзможна литература за развитие на ума, купуваше ми хубави модни дрехи, поправяше диалекта ми и искаше да стана зъботехник, записваше ме на уроци по математика, зъбомоделиране, не ми даваше да се занимавам с двойкарки, но във възпитанието ми майка ми нямаше опора и трудно се справяше с мен), но за Господ и дума не ставаше - освен на Коледа и Великден, не разговаряхме на тази тема, само доколкото да се изпълнят обичаите от чисто техническа гледна точка (да има определени храни, на масата да се изпълнят определени ритуали),а аз си бях с мечтата Господ да ми се яви и да сключа сделка, с която да си устроя вечността в щастие и безгрижие.
Тогава, по това време се запознах със Спасе (кръстен на светеца свети Спас) по прякор Сотенас- (не от Спас, а от Сатана). Годината е около 1995: България: пълна свобода на словото - дори да напсуваш президента на обществено място хората казваха „оо нещо ново“, демонтираха се паметници на обществени дейци, затваряха се музеи, беше един вид демокрация, но по-скоро анархия.
Та така, аз разправям на Сотенас, че искам да видя Господ, а той ми разправя, че иска да види Сатаната. Все още не знаех как да видя Господ, но Сотенас ми предложи да направим ритуал, с който да извикаме Сатаната. Веднага ми стана интересно, защото при този ритуал, ако извикаме сатаната и го видим, по пътя на логиката, това означаваше, че щом има Сатана значи има и Господ. Все още не познавах човек, който да е виждал нито Господ, нито Сатаната, ние, аз и Сотенас, щяхме да сме едни щастливци и от малкото, които щяхме да сме убедени, че съществува отвъдно, дори да сме имали контакт със същество от отвъдното. Убежденията на Сотенас бяха, че ако извикаш Сатаната, ще получиш много пари, власт и жени, а моите убеждения бяха, че същите тези неща(пари, власт, жени) се получават от Господ и то много по-изобилно и по- лесно, защото Сатана е работник на Господ. Логично, „шефът може да даде повече от работника си“. Тогава все още не бях 100% убеден, че Господ (по това време вече за мен висш разум с неограничени възможности, който може да въздейства на мисленето на хората и да ги контролира, който може да материализира всичко, изобщо с възможности над човешката фантазия“) съществува и Состенас ми предлагаше възможност да видя Дявола и да се приближа още по-близо до Господ, или по-скоро да се убедя в съществуването Му.
Подготовката за ритуала вървеше добре( Сотенас имаше текстове за ритуала, имаше глава на козел на стената, изрисувана пентаграма, голямо огледало, тежки щори на прозорците, приглушена светлина). Сотенас искаше пари жени и власт, но аз исках цели светове. Сделка със Сатаната не ме устройваше, защото Сотенас ми беше казал, че сделка със Сатаната трае няколко години, а според мен трябваше да сключа сделка с Господ за цяла вечност (не просто за няколко години, а за цялото ми съществуване, за съществуването ми след смъртта). Мечтите ми излизаха отвъд фантастичните филми и разкази (логично, че за един човешки живот мечтите ми са неосъществими). Бях задоволен от всички страни (любов, жени, много възможности за развлечение, прилични джобни пари...) Онова, което ми предлагаше Сотенас ми се струваше малко (да извикаш Сатаната и да ти даде пари, жени и власт за няколко години, аз си ги имах). Исках много повече (да съм повече от герой от филм, да властвам над световете от фантастичните филми, всичко да ми е наред, изобщо обичах фантастиката, защото в реалността имах всичко), исках да знам, че дори и най-смелите ми мечти ще станат реалност някога във времето. За осъществяване на мечтите ми само Господ можеше да се справи с желанията ми. Добре разбирах, че в този земен живот Господ няма да ме направи властелин. Трябваше да се примиря със земния си живот, който пак повтарям, беше страхотен.
Отказах се да изпълня ритуала по викане на дявола докрай, защото нямаше смисъл да разкарвам дявола за да му кажа, че искам да говоря с Господ. И от химическа гледна точка, в затворено помещение с горящи свещи ще се появи липса на кислород и най-вероятно може да се стигне и до задушаване.
Исках среща с Господ, сделка с Господ, а не със Сатаната. Исках да знам, че имам място в рая ( където е добре и където се изпълняват всички мечти, дори и най-перверзните удоволствия), а не в ада (където задачата на Сатаната е да мъчи прегрешилите). Тогава познавах много, които искаха в ада, защото курвите били там, което ми беше много смешно, логически се бъркат понятията между перверзни и грешни. Православните религиозни служители с лекота пращаха всички с червено червило в ада наред с тези, които търсеха по-нестандартни любовни ласки, което ми се струваше пълна глупост, логически Господ няма да прати някого в ада при условие, че не е причинил голямо зло. В това бях абсолютно убеден, защото тогава бях доста голям перверзник и наказание не следваше, а дори следваше няколкодневна еуфория.
Религията представяше нещо такова-(ти си грешен, ела в църквата, за да ти се опростят греховете). Придаваха, че е грях дори самозадоволяването. Изобщо изкарваха удоволствията като грях и така, вместо да поощряват вярващите да търсят Господ и помощта Му, религиозните служители отблъскваха хората от Господ. Аз вярвах и търсех Господ, защото знаех, че удоволствията и щастието са награда за добрите - това може да установи всеки по логичен начин. Примери колкото щеш (най-голям пример -САЩ - вярващи и с най-развита порно индустрия).
Този ми период със Сотенас ме накара да се замисля „какво всъщност е грях?“ Грях – действие, което води в ада. Неприятно(цяла вечност в мъки и страдания), но факт. Какво е всъщност грях? Кражба – най-видим грях, логично е дори светските закони са така създадени, че да има наказание за това още тук, в земния живот. Чрез кражбата обезсмисляме съществуването на някого. Например, купил съм си нови обувки и съм пестил 2 седмици за тях и някой ми ги открадне, все едно е откраднал 2 седмици от съществуването ми, което ме кара да се чувствам нещастен и например ме прави зъл, което се предава на другите, с които общувам и така злото набира сила, което пък възпрепятства положителните мисли, което пък от своя страна възпрепятства щастието. Или пък грехът лъжа - пак води до нещастие, или всичко, което води до нещастие е грях. Затова перверзниците могат да си отдъхнат, защото техните желания и действия не водят до нещастие и следователно не са грях.
За десетте божи заповеди бях съгласен, но не напълно, това „не прелюбодействай“ бях абсолютно убеден, че е „не прекалявай“, просто е много по-логично, да речем Соломон (персонаж от библията, Господ му е дал най-голяма мъдрост, богатство и харем със стотици жени) получава харем от стотици жени и то доста време след като Моисей носи скрижалите с десетте божи заповеди. Естествено е Соломон да е най-голям прелюбодеец и би трябвало да бъде наказан жестоко, но всъщност е бил един от най-добре обгрижените хора от страна на Господ. И отгоре на всичкото и други персонажи от библията имат повече от една жена. Огромни противоречия между преводите, най-вероятно и след това в тълкуванията.
Годината е вече 1995 - към 1996 си имах гадже и почитателки. Стараех се да обърна внимание на по-хубавите. Харесваше ми прелюбодеянието, не се стигаше до сношения, защото доста ме беше страх от болести, предавани по полов път, пък и сексът за мен беше преди всичко просто техническата част на любовта и поопипванията ми бяха повече от достатъчни, поопипвания (удобно и безопасно...)
В тези години мафията беше доста актуална. Новият татко(вече го бях приел като собствен баща) познаваше доста тъй наречени мафиоти, а пък и работех като барман в заведението на родителите ми, където по това време се събираха от време на време някои по-нашумяли мафиоти и аз се познавах с тях по малко се поздравявах с някои и имах доста добро спокойствие за времето си, защото в онези времена само за един поглед можеше да отнесеш пердаха.
През тези мафиотски години получих и предложение да стана мафиот и то от най-сериозните мафиоти в околията (поне според моята класация). Човекът ми обясни или по-скоро ни обясни (защото бях излязъл с две момичета) за силата на парите и властта, че ако имаш пари и връзки можеш да имаш всичко. Родителите ми не говореха на тази тема (за властта, за силата на парите) .Човекът ми предложи пари за нищо работа, но отказах. Просто тогава си помислих, че не съм готов за нов живот с много жени, коли и изобщо нов живот, в който щях да забравя за Господ, защото вече и така се отбивах до черквата много рядко, само на по-големите празници и се молех по рядко. Имах всичко необходимо за един тийнейджър и търсех вярващи, а мафиотите въобще не ми се струваха вярващи. Мафията ми предложи нещо, което щеше да ме отдалечи от Господ, а и по онова време бях много отмъстителен, с която черта на характера ми се борех с все сила. Баба Вера ме учеше на прошка, казваше „прости, забрави, не се сърди, Господ ще ти даде щастие от друго място.“
И затова отказах парите и властта, защото не можех да контролирам гнева в мен и да прощавам където и когато трябва. Щях да поведа война с различните от мен и да наказвам неправилно.
Баба Вера още ми бе казала„ти прости, за да ти прости и Господ, той (за някой човек) го е направил ненарочно (на руски „нечаино“, на български „без да иска“). Да, това беше много важно нещо: „прошката“ - да простиш, за да ти прости и Господ. Все пак, баба Вера ми бе казала още, че понякога ние не знаем, че извършваме грях. Размислих се върху това и наистина. Например, някой ни е казал лъжа за някого и ние решаваме да го накажем въз основа на тази лъжа и го наказваме, след време установяваме, че сме извършили грях без да искаме, но вече е късно, грехът е сторен. Имаме няколко избора: единият е да се опитаме да се реваншираме за изкупване на греха си, другият е да се помолим на Господ той да даде добро на невинния, и при всички положения трябва да се помолим на Господ за прошка и да ни насочи към правилното решение. Или ако имаме възможност да изпълним всички избори.
Да обобщя за прошката, трябва да се прощава и да не даваме на гнева да взема връх над нас. Да прощаваме е много важно нещо, ако искаме и Господ да ни прости.
Някъде около 1996г. си купих книгата за Конфуций. Исках да опозная и други религии. Православната религия ми беше ясна, или всъщност много неясна поради противоречията особено за Исус, уж бил Господ. Пък се моли Господ да го помилва на кръста. Бях гледал филма за Исус и най-вече ми направи впечатление, че като малък казва: „бях в дома на Отца ми“, докато религията ни представяше Господ и Исус като едно, а от думите на Исус достатъчно добре проличава, че Исус е син на Господ и че са много различни, и най-вече, че всички персонажи от библията получават блага и добро в края на краищата, а Исус умира на кръста и цял живот се е скитал (няма жени, няма гаджета, няма собствен дом, няма земи, няма богатства) и отгоре на всичкото тълпата го осъжда. За мен Исус беше просто един персонаж от библията, който персонаж не ми харесваше, Исус беше просто, човек с дарбата да лекува и да материализира от време на време. Исус не ме интересуваше, интересуваше ме Господ (който управлява всичко, който раздава щастие и материални блага, който може всичко, от когото зависи всичко, който е създал всичко включително и всичката жива и нежива материя, който е вдъхнал ум, разум, душа на хората, който контролира чувствата ни...)Та купих си книгата за Конфуций и започнах да чета, нямаше нищо за отвъдното, предимно светски мисли, но интересни, изчетох я наведнъж и това беше. Бях запомнил мисълта, че ако продължиш пътя на баща си, значи си добър син. Бях доволен, пастрокът ми се явяваше като баща, той беше барман и аз съм барман, и баба Вера беше барманка, значи съм добър син и внук щом и аз съм барман. В книгата за Конфуций предимно пишеше как да живееш праведно, но за удоволствията не пишеше и за залога „един живот срещу цяла вечност“ - за този залог нищо. Азиатските религии предлагаха следното нещо-прераждания и след това нещо неясно - „дали след този живот ще се преродиш пак или ще станеш дух?“ - основно предлагаха, че след този живот следва нов живот. Дори някой някъде беше направил компютърна програма, която ти казваше според деня, годината и часа на раждане какъв си бил в предишен живот. .Появи ми се огромно противоречие: християнската религия казваше „живееш и умираш и след това вечност: в зависимост от настоящия ти земен живот - такава е и вечността“, а азиатската религия казваше„първо живееш няколко живота, от които зависи вечността ти, и пак вечност.“ Доста голяма разлика с едно общо нещо, рано или късно стигаме вечността. Появи ми се въпроса „кое е правилното?“
Тогава установих, че вярата всъщност е въпрос на убеждение и че трябва да се осланяш на собственият си разум и мисли. Или по-точно, да се осланяш предимно на шестото си чувство или на интуицията си. Имаше едно общо нещо при религиите, всичките казваха „не прави грехове“, „прави добро“, а за тези двете напътствия имаше доста различни мнения, а и сега има. Доста литература има за доброто и злото. За малко ми беше интересно това с преражданията, но ми се стори прекалено нелогично, ако приема прераждането, то това означава, че Господ ни е направил вече определена бройка и че всичко е абсолютно предопределено, което само по себе обезсмисля нашия избор, а избор ни се налага да правим всеки ден. А пък и друго, при преражданията има начало от цвете, или от растение, а цветето и растенията нямат собствена воля, така че това с преражданията отпадна като пълна измишльотина, поне за мен. Прераждането не ми се връзваше с логиката. Повече ме устройваше изначалото от Адам и Ева, беше много по логично, създава Адам и Ева и след това те създават поколение и така през годините до ден днешен.
В контекста за Адам и Ева идва най-голямото доказателство за това, че имаме собствена воля, защото те са извършили нещо против волята на Господ, като са яли от ябълката въпреки забраната от негова страна. Един вид, са използвали предоставен избор. Адам и Ева са могли да избират по собствено желание „какво да направят?“ Е, какво пък?-Господ наказва хубаво, така че да ни хареса. Всъщност Създателят-(Господ) ни дава разнообразието и нови чувства. Изгонва Адам и Ева от райската градина, но представете си колко сме се развили и до какво разнообразие сме стигнали в еволюцията си. Лично аз съм изключително доволен от днешния свят. Реално погледнато имаме такова разнообразие, че дори и по 200 години да живеем все ще има нещо ново за правене.
Годината е 1996. 8-ми декември вече съм на 18 г.(студентски празник), още си учех средното последна година на завършване, докато ученическата ми голяма любов вече беше първа година студентка и ме беше поканила да празнувам с нея първия й студентски празник. Бяха се събрали няколко колеги от групата и аз (тогава не мислех изобщо да съм студент, просто празнувах и аз студентски празник, защото бях поканен от любимата ми да съм с нея). Беше ми и добре, и зле. Добре, защото празнувах първия си студентски празник без да съм студент, и зле, защото прехвърчаха любовни искри между любимата ми и един неин колега. Сдържах се от сцена на ревност, а и приех това да завърти любов с друг,защото и аз имах забежки. Какво пък, модерна връзка, нали в основни моменти бяхме заедно и държахме много един на друг. Тогава ми се зароди идеята, какво може да предложи Господ. По повод този момент с повече от една любовна връзка, бях гледал един филм, в който имаше един стар мъдрец (голям авторитет, властен, с много големи имоти) и той беше застанал между няколко жени и обсъждаха нещо, но аз си представих, че всяка една жена иска да е първа, уникална и единствена за някого. Идеята за това „как да поддържаш няколко любовни връзки, и отгоре на всичкото всеки да си получи нужното внимание и любов“ ми се зароди точно на този студентски празник. Не, не за този земен живот (познаваме Хю Хефнър, собственикът на списание Плейбой), сексуални връзки да, бройкаджийство и неизживяна докрай любов, разбита от ревност. Трябваше ми да си поискам от Господ нещо за след смъртта. В земния си живот един човек е невъзможно да постигне абсолютно блаженство и щастие (просто мечтите на един човек надхвърлят границите на човешките възможности. Може да се поддържат до няколко пълноценни любовни връзки, но да речем звездите, които имаха множество връзки, понякога се получаваше грозна картинка (множество наранени с разбити напразни надежди и много безразборен секс, от който дори нямат спомени за повечето партньори). И достигаме до въпроса „какво повече може да ни предложи Господ след смъртта, за какво да се трудим?“ Религиите предлагаха нещо блудкаво с ограничения, но аз исках нещо, което да е безгранично. Можех да си фантазирам космически кораби, епични битки, секс с размяна на партньори, но пак си остава въпроса за това „как да отдадем нужното внимание на любимите ни хора?“ Добре, виждам лицата „х“ искат да са със звезди или изобщо, с някого, но този някой няма възможност да им обърне внимание, защото е много зает или просто има по-важни неща за правене. Например, и този някой иска да обърне внимание на някое лице „х“, но някакси не се получава. Ще имаме на разположение цяла вечност, този някой ще може да е с лицето „х“ да речем за 10 000 години, но на фона на вечността, това е да речем един поглед за цял живот. Появи се въпросът „как така Господ ще направи така, че да изпълни желанията на всички да успеят да си отдадат едни на други нужното внимание?“
Господ е всемогъщ, той знае как и може. Мен ме устройваше да си получа отговора след смъртта, но познатите около мен не бяха доволни. Но аз имах отговора до края на студентският празник, но не го споделях с никого, знаех за наградата, бях си я фантазирал, а Господ е всемогъщ и ако си заслужиш, ще имаш всичко някога. Пък и не ми се говореше по темата за отвъдното и за убежденията ми,защото все по-често ми задаваха въпроси от сорта на „кой знае дали има нещо след смъртта?“, „кой се е върнал оттам да каже какво е?“ Интернет за мен беше картинки за коли, а компютърът просто една машина за забавление, пък и не се сещах да набера тези въпроси в интернет, защото си имах гледна точка (аз исках - Господ изпълняваше срещу минимално усилие от моя страна) Както и да е, ето как Господ ще направи така, че всички да са доволни и щастливи.

 

 


Това са два примерни силуета на мъж (можеше да са и на жена, но това ми попадна първо под ръка). Значи след смъртта, когато вече сте във вечността вие ще може да се проектирате на няколко места едновременно, като сте с един ум с възможност да чувства и мисли и вижда на няколко места едновременно. Например, проекция 1 на „лице 1“ е с „лицето 2“ на Малдивите, по същото време проекция 2 на „лице 1“ е с друго „лице 3“ на околосветско пътешествие с круиз, а в същото време поредна проекция на „лице 1“ е на релакс в спа център в Сибир. Или други проекции, където си изберете и с когото си изберете, например водите епична битка някъде из галактиката (перфектно, нали ще успявате на няколко места едновременно без да губите никакви спомени и време). Естествено, за да имате повече проекции за вечността трябва да се потрудите тук, в земния си живот. Наградата е голяма срещу минимални усилия. Ето затова Господ е много добър: дава много срещу малко, защото може да си позволи.
Представете си „колко е добър?“ например: един човек живее около 70 години, през които години виждаме и хубаво и лошо, а след смъртта ни чакат безкрайни години, през които за някои няма да има дори лошо, няма да има болка, нещастие и неща, от които да се чувстваме зле, няма да се налага да се преработваме, защото справедливостта ще бъде въздадена, всеки ще получава според заслуженото си. Един човешки живот (който на фона на вечността е нищо) срещу цяла вечност.
Годината е вече 2002 г., аз съм на 24 години (не ми се пишат подробности около личния ми живот, но всичко беше много добре, алкохол, жени, барове, ресторанти, любов, приятели...) вече от прекаляване с удоволствията бях позабравил за молитвите, не ходех на черква изобщо. Тогава с приятеля ми Павел решихме да отидем да работим в Италия. Не, че ми беше зле в България, но просто ей така, хем да поработим за повече пари, хем да опознаем бита и културата на чужда държава. За екскурзия не мислех, повече исках да опозная нравите и обичаите им, да опозная как се забавляват, и най-вече да видя какви са жените там.
Преди заминаване ни бяха обещали работа и спане, но когато стигнахме там, обещанията се оказаха празни приказки с цел почерпка. Оказахме се на улицата, по-зле от гето, наложи се да си построим бараки, за да спим някъде, храна имаше достатъчно „по църквите“ - папата се грижеше за безработните. Във всеки град имаше места, в които да се нахраниш безплатно, даваха дрехи втора употреба безплатно. Аклиматизирахме се бързо в новата среда (да се окажеш на улицата). Спането беше проблем, но се намираше по някое място, в изоставена фабрика, имаше дори изоставени блокове с газ и топла вода.
Попаднах в среда на мързеливци и крадци, които ме научиха да крада. Откраднах няколко пъти (около 5-6 пъти и предимно вкусна храна) и спрях да крада, защото си спомних за Господ, и че кражбата- това е един голям грях. Бях още в средата на крадците и те крадяха, а аз купувах краденото и препродавах. Тогава се размислих, че когато купуваш крадено и ти самият въпреки, че не си го откраднал, попадаш в грях, защото все едно подстрекаваш кражбата. Но от този ми период (няколко седмици-около 2-3) спрях не само да крада, но и да купувам крадено.
Бях в чужда държава, владеех английски на средно ниво, но италианците искаха да знам италиански, започнах да уча и италиански, но впоследствие разбрах, че е много трудно да науча италиански, при условие че съм в българска среда и се опитвам да използвам английския си. Учех с разговорник в ръка, но си оставаше проблемът с работата и това, че съм в чужда държава. Учех италианския, обикалях по местата за хранене, просех. Вече бяха минали няколко месеца от пребиваването ми в Италия и от многото проблеми, които ми се струпаха, вярата ми се беше разколебала.
Беше лятото, отидох до един магазин, който беше на около един час път от мястото, където спях, за да проверя какво бяха изхвърлили с изтекъл срок на годност (обикновено имаше шоколади и някое пиле на грил) и вечер се връщах след 22.00 ч. Пътят ми минаваше покрай „Пиаца Трента“ (там жени и мъже търсеха платена бърза любов, и имаше легенди, че ако някой те хареса, може да те устрои на хубава работа, да ти даде хубава квартира за без пари и изобщо, да ти се обърне живота в лукс) застанах там за малко (мислех си в каква лоша ситуация съм, и най-вече се молех на Господ„моля ти се Господи прибери ме ако Те има“) и вече си тръгвах, когато до мен спря един черен скутер с двама младежи, облечени в черно и ме попитаха „говориш ли италиански?“отговорих им „не“ и тогава те извадиха ножове и боксове и започнахме да се бием. Всичко се разви много бързо, високият ме удари с бокс в носа и докато падах кръвта вече шуртеше и оцапах вратата на колата зад мен докато падам, изправих се бързо, по-ниският се опита да ме наръга в корема (вече не беше само бой, а борба на живот и смърт),аз хванах ръката му с ножа и я извих към гърдите му и се завъртях така,че високият да остане откъм гърба на ниския, през това време ударих ниския няколко пъти с глава и му избих няколко зъба. Трябваше да решавам дали да намушкам ниския в гърдите със собствения му нож, но реших да не го правя (не исках да ми тежи убийство, а и доста разправии щях да имам).Тогава започнах да бягам, но на около 30 метра се спрях да запиша номера на скутера и тогава усетих намушкване в гърба. Високият ме беше преследвал, бяхме вече очи в очи (и тогава си мислех, че трябваше да намушкам ниския, а след това и високия), ниският започна да вика високия и високият се качи на скутера и с ниския избягаха.
Аз си останах на бензиностанцията в шок, не знаех спешните телефони, нито пък италиански да обясня какво се е случило. Не усещах болка, но виждах, че кръвта ми изтичаше, тогава на бензиностанцията спря един италианец и ме попита дали да викне полиция (това го разбрах, полиция си е полиция по целия свят) и аз му казах да викне полиция. Мислех си как всичко се връща. В младежките си години преследвахме клошарите и бездомниците, а сега аз съм в тази ситуация, но вече жертва, да усетя какво е. Докато чаках линейка полегнах до колонките на бензиностанцията, италианецът ми даде салфетки да спра кръвотечението. Бяха ме намушкали на кръвоснабдено място точно под белия дроб и на всяко вдишване кръвта плискаше на около 20 сантиметра височина, вече усещах, че умирам, тялото ми изтръпваше от загубата на кръв. Имаше няколко италианци, около 5-6. 3-4 -ма мъже и две жени. Полицейската патрулка дойде, полицаите ме питаха нещо, но не ги разбрах. Единият полицай огледа мястото и ми донесе 2-3 зъба и ме попита „твои ли са?“ Опипах си зъбите, всичките ми бяха на мястото си и се успокоих „поне ще умра хубав“. Загледах се в една италианка (беше доста красива) и си мислех вече, че за последно виждам красива жена. Линейката дойде и ме качиха вътре. По пътя за болницата вече затворих очи и се отпуснах, докторите искаха да си държа очите отворени, но не можах. Когато затворих очи първо беше черно, но след един момент започнах да си виждам живота, дори спомени, които бях забравил и си помислих, „какво пък, добре си живях“. Спомените свършиха и пак „черно“ помислих си (ето, това е смъртта, нищо не чувстваш, просто една тъмнина и нищо повече, нищо не следва след смъртта). Събудих се в спешно отделение, бях на едната страна, а зад гърба ми беше доктора, който правеше някакви манипулации. Влезе една стажантка, която обърка нещо и докторът и се развика и пак пое операцията в свои ръце. Бях много радостен, че съм жив и си мислех, че съм видял „какво следва след смъртта?“-(тъмнина и мрак, и за момент си помислих, че съществуването ни се изчерпва с този ни живот на земята и край, нищо след това).
Не знам до колко бяха ме стабилизирали, но не ми даваха да заспивам, очевидно все още бях на прага между живота и смъртта. Бях на носилка и ме бутаха към скенера,когато не успях вече да съм буден, започнах да притварям очи и медицинският служител започна да казва „не не не“, но не успях да се задържа буден, затворих очи. Изненадата ми бе, че се озовах в пространство без никакви цветове (не точно ярко, но светло пространство, например бяло). Усещането бе за безтегловност и едно огромно спокойствие, или по-скоро едно ново усещане (беше ми много хубаво и несравнимо с нищо земно). Усещах, че умът ми работи в пъти по-бързо от когато и да било, усещах безкрайността на съществуването. Тогава се появи Господ (точно както си го бях представял, като ярка светлина). Първата ми мисъл, когато Го видях бе: „Всичко е истина“ (всичките ми разсъждения, за това „какво следва след смъртта?“, „какво да направим, за да си устроим перфектно вечността?“, „Какво е Господ ?“, „как действа и какво може Господ“, изобщо, всички разсъждения, които съм провел до момента. Или по скоро, основните, които съм описал до тук.) Господ четеше мислите ми и ми потвърди за правилността на разсъжденията ми. Общуването между нас беше на няколко нива едновременно. Едното общуване беше подобно на телепатия, но много по-бързо, обменът на информация се осъществяваше толкова бързо, че не можех да асимилирам точно всичко, но получих потвърждение на правилността на разсъжденията ми до момента. Другото общуване беше на ниво осезание, на което ниво можех да почувствам нови непознати чувства на удоволствие и най-вече да почувствам вечността, безкрая на съществуването. Другото общуване беше като човек с човека (просто говор, размяна на изречения и докато търсиш отговора, мислиш какво да отговориш, нормално познато общуване). Точно започнах да асимилирам на ниво телепатия и Господ ме попита с говор „За къде мислиш, че си?“, а с телепатичното общуване поясни, че става на въпрос за ада или рая.
Веднага си спомних за сатанинския ми период и без да му мисля много отговорих „За ада“.
Господ ме попита „нещо да кажеш“ и телепатично поясни (нещо в мое оправдание, нещо да се оправдавам).
Помислих си, че вече съм на страшния съд пред самия Господ, и че вече всичко е свършило, помислих си за добрите ми дела, но точно онзи сатанински период ме притесняваше и така или иначе точно преди да ме намушкат, вече се бях разколебал в съществуването на Господ и отвъдното и казвах „ако има Господ“ и не бях 100% вярващ. Отговорих „пращай ме, където ще ме пращаш“ - не исках да Му губя времето и не ми се врънкаше в оправдания. Вече си получих каквото исках (видях Господ, усетих вечността, придобих 100% увереност във вярата си), но земният ми живот беше приключил. Възможността да си устроя вечността по перфектен начин беше изгубена. Бях на съд между земния живот и отвъдното (вечността, рая и ада).
Господ отговори „не, за рая си“ и по телепатичен начин ми показа част от моя рай (аз съм в звезден изтребител от „междузвездни войни“ и заедно с близкото ми обкръжение атакуваме противниците някъде из галактиката) и тъкмо ми стана интересно Господ спря фрагмента. Исках още да видя и поисках с думите „Да го видя този рай“ - бях много изненадан, че съм за рая и радостен.
Господ отговори: „Ако отидеш там, връщане оттам няма“ -веднага асимилирах, че съм на прага между отвъдното и земния ми живот. Можех да избирам „напред и за вечни времена в рая“ или „назад още няколко години на земята“. Труден избор, ако отида в рая няма да има повече трудности, започва едно осъществяване на мечти и изобщо никакви грижи само щастие и добро. А ако се върна в земния си живот, все някакви грижи ще имам и от време на време болка. Но си спомних за майка ми най-вече, тя не беше много вярваща, и че ако се върна обратно, ще мога по някакъв начин да я приобщя към вярата и да успее да заслужи повече. Спомних си за приятелите ми, които не бяха много вярващи (и тях можеше да ги насоча). Изобщо, толкова ми беше хубаво (несравнимо с нищо земно) и то още не бях в рая. И Господ се оказа толкова добър, надхвърляйки очакванията ми, че избрах да се върна обратно в земния ми живот (какво пък, още няколко години на фона на цяла вечност? Сега се лишавам от зрънце шоколад, но само след няколко години в замяна на това зрънце ще имам цели фабрики за шоколад.)
Тогава попитах „може ли да се върна да помагам?“
Господ отговори „да може.“ Тогава попитах „как да помагам?“ Исках готов отговор, наготово, малко хитрувах, исках по мързеливата да стане. Но Господ отговори, „Ще разбереш.“
Отворих очи на носилката, докторът имаше угрижена физиономия, но като видя, че съм отворил очи се успокои. Очевидно на доктора му спестявах нова реанимация, а за мен беше велик момент: имах лична среща с Господ и успях да пообщувам с него достатъчно, че да си получа успокоението. Вярно, че доста се измъчих за тази среща. Години молитви и използване на какви ли не тактики за това да си уредя среща с Господ. И накрая, такъв критичен инцидент. Но си струваше (все пак Господ, от когото зависи толкова много, накрая беше склонил да се срещне с мен). Бях много доволен. Повторих фразата на италиански „io sono vivo“ -на български „аз съм жив“, Докторът ми потвърди, че съм жив, смеейки се, каза „да, да“. Прекараха ме през скенера и ме настаниха в една болнична стая и вече ми дадоха да заспя. Бях схванат и обездвижен и имах много време за размисъл. В стаята ми в болницата „Седем добри братя“ в Милано, имаше още настанени пенсионери, бяха 6 или 8 легла, не си спомням точно. Срещу мен имаше двама пенсионери и до мен един пенсионер. Не можех да говоря италиански, но разбирах горе-долу. Пенсионерите спореха по въпроса дали имам право да съм в тази болница. Единият беше на мнение, че щом нямам осигуровки и застраховка, нямам право да съм в болницата. Другият казваше, че всеки има право на спешна помощ и лекарски грижи, третият се намеси за малко в моя полза, но спорът приключи, когато в стаята настаниха един пиян клошар. Разбра се, че всъщност италианското правителство беше организирало една социална система по отношение на медицинските услуги и всеки получаваше помощ от медиците, дори безплатна, и след 10 дни при изписването ми ме пратиха в социална аптека, откъдето да получа някои лекарства безплатно. Една от близките на един пациент в друга стая с тежка гангрена ми носеше плодове и списания, дори ми предложи да звънна от нейния телефон в България (тогава, 2002 година, телефонните услуги особено международните, все още се водеха лукс). Тогава от престоя ми в болницата се размислих, че италианците са един много добър народ. Търпяха всякакви имигранти, гледаха да помогнат. Полицейските служители, които дойдоха да вземат показания от мен също се отнесоха много добре и с усмивка, имаха документ за показания на руски. Тогава бях само руснак на постоянно жителство в България, защото все още нямах българско гражданство. Приятелят ми Павел и един селски на име Влади дойдоха да ме видят и ми донесоха дрехи, защото старите ми бяха целите в кръв и срязани от намушкването. Когато вече можех да ходя, слязох до задното дворче при кафемашината и си поисках една цигара от лекуващия ми лекар. Той беше доста учуден и ме попита „отдавна ли пуша и по колко?“ Отговорих му, че пуша по една две кутии от 8 години и той веднага ме закара на рентген да ми снимат дробовете, защото не можеше да повярва. Дробовете ми бяха бели като на непушач. Това беше чудото, което се случи тогава. Господ ми беше очистил белите дробове.
Очаквах да имам някаква дарба, но нямах. Бях си обикновен човек с добро здраве. Но вече абсолютно вярващ в отвъдното и в Господ (все пак видях Господ лично и почувствах вечността).
Заех се веднага да следвам мисията „да помагам.“
Бях обмислил първоначално - „просто да свидетелствам за съществуването на Господ и отвъдното" (вечността след смъртта.) Имам един приятел големия Жоро, с който се запознахме в Италия докато ме спасяваше от едни рекетьори. Големият Жоро не краде, не лъже и е голям моралист с нормални мечти, но не вярваше в Господ или по-скоро нямаше правилното разбиране за него. Тъй като ме спаси от рекетьорите, съм му задължен. Тогава в Италия нямах работа и никаква възможност от материална гледна точка да му помогна, но можех да му разясня за Господ и отвъдното. Големият Жоро не искаше и да се издума за Господ. Господ за него бе причинителя на всички злини и несправедливости. Това ме обезкуражи да говоря за Господ. Той ме попита защо не съм поискал нещо от Господ, щом съм го видял. Да, „защо не си поиска нещо щом си го видял?“. Въпрос с повишена трудност „светът от междузвездни войни в 2002 година“-възможно, но не е редно(някои се справят едва-едва с менюто на телефона, а какво ще е с една фантастична обстановка от бъдещето, например силно напреднала цивилизация идва да ни обучи с напредналата си техника и наука?) Няма да остане време за духовно развитие. Или пък да си поискам пари, власт, жени. (Искам да си заслужа тези неща наравно с останалите, при равен старт съобразен с положеното усилие на размисъл и действие). Така или иначе, вечността си я бях устроил и придобивките и материалните блага в земния живот ми се струваха някак бледи в сравнение с това след смъртта. Опитах да заговоря големия Жоро за Господ, но той беше възмутен от всичкото зло и бързо ме умълчаваше.
Започнах да ходя на черква (предимно в катедралата в центъра на Милано на Пиаца „Дуомо“
Най-големият дом на Господ в Милано. Молех се за прости неща (за работа, за здраве, за гаджета) и те се изпълняваха малко по малко, едно по едно. Бай Илия от Бобов дол ме свърза с Жоро от Стара Загора и започнах работа като разносвач на каталози.
При една разходка до Римини, при един обяд в столовата на Черквата заговорих един свещенослужител. Разказах му, че съм видял Господ и че съм говорил с Него и че съм се върнал тук от отвъдното да помагам и го попитах „как да помагам?“. Свещеникът, след кратък размисъл ми предложи да остана в черквата и да помислим „как?“, но вечерният час ме разколеба (по плажа дискотеките работеха и имаше доста забавляващи се и аз обикалях там с едно колело). Дори имах покана от едни местни да отида
на тяхната маса, но отказах защото можеше да се наложи да остана в Римини, ако ми бяха намерили работа, а това не ми се вписваше в плановете, защото трябваше да се върна в родния ми край и ми липсваха приятелите и цялото обкръжение от заведението на родителите ми и избрах да не се сближавам с никого, защото търсех отговора на въпроса „как да помагам?“ и щом отчето се затрудняваше върху този въпрос, а и аз нямах отговора вече няколко седмици, значи този отговор е голяма трудност. За намирането на отговора на този въпрос се изискваше от мен да достигна сам без пристрастия от нечия страна.
В Милано ми харесваше, но майка ми искаше да се връщам вече в България (просто се притесняваше, че живея незаконно и мизерствам), а пък и бях спестил за един автомобил и трябваше да се връщам у дома (при приятелите ми и при доброто ми социално положение).
Австрия, декември 2002 г.
Започнах да се прибирам с влак и в Австрия влязох незаконно(влизането беше лесно, но излизането по път за България невъзможно, до София можех да стигна само със самолет, а не ми се даваха пари за билет, казваха ми цени от 400 -500 евро (две-три заплати в България). Наложи се да поостана в Австрия, но без немски никакъв шанс за работа и започнах да чакам промоция на самолетен билет.
Едни българи ме приютиха при тях за една вечер, защото навън беше минус 15 градуса по Целзий, но видяха, че не мога да си позволя квартира и ме запознаха с един австриец (Алекс Фрунзиано, безизвестен моден дизайнер) който ме взе на квартира при него срещу това да му помагам.
Бях му като иконом и се сприятелихме, ходехме на „Зюдбанхов“ (една от гарите във Виена) да пием топло вино и там веднъж срещнахме един индиец, който носеше тюрбан на главата и някакво везано облекло, за което Алекс ми обясни, че това е символ на вярата му и че този индиец бил някакъв „садгуру“, който разбирал много от чакри и мантри (издаване на специални звуци в определена поза). Бях посещавал в Милано за кратко такава група, но като ми казаха, че трябвало специално облекло, изработено от садгуруто ми и че цената била 2000 евро (около 6-8 български заплати по това време)бързо се бях отказал. Но както и да е, помолих Фрунзиано да пита индиеца „виждал ли е Господ?“ и индиецът отговори „не“ и почна да обяснява, че той общувал с Господ и за енергиите и аурите. Но за мен вече този садгуру не беше интересен, все пак и аз общувах с Господ чрез молитвите си и то по много по-лесен начин ((отиваш в някой храм (по възможност по-голям и поддържан и на по-централно място)), започваш да споделяш и каквото ти се прикаже или както баба Вера ми казваше на руски „что тебе причуйотся?“ или примерно обяснение „каквото почувстваш, смесено с каквото си помислиш или каквито мисли ти дойдат“)) и не само, че общувам с Господ чрез молитвите си, но и вече съм го и виждал. Много хора общуваха с Господ особено в Италия (в който и град да бях в Италия - Неапол, Римини, Анкона, Милано) където много хора се молеха особено тези над 35-40 години, но малко хора са били в отвъдното и са се върнали оттам, а да не говорим, че аз се върнах по свой собствен избор. А повечето, които са се върнали от отвъдното са тук поради втори шанс да избегнат ада, а останалите с преждевременна смърт най-вероятно като видят и почувстват рая забравят за близките си на земята и си остават да чакат близките си там на по-хубавото място. („Доволен съм, че от време на време някой оценява саможертвата ми“). Както и да е, не уважих садгуруто с обмяна на опит, защото не знаех добре никой чужд език, а те пък не знаеха руски и български. Не успяхме да се разберем със садгурото, а и простожитейските ми проблеми вземаха връх (мечтаех си за промоцията на самолетен билет и барманското ми място в бара на родителите ми, исках у дома.) Но докато чаках похарчих отделените пари, и ми се появи мисълта да се върна в Милано, но майка ми ми обеща, че ще съберат пари за автомобил и че барманското ми място е запазено и се върнах в България около януари 2003 г. Баба Вера живееше с нас в България, но по молба на майка ми не разказвах за случилото се, защото майка ми виждаше, че съм имал опасност за живота и за да не разстройваме баба ми Вера, случката ми със срещата с Господ и връщането ми от отвъдното си остана в тайна. Споменавах за преживяването си само от време на време, но рядко и то пред хора, които са далеч от контакт с баба Вера. Годините минаваха, аз спрях да посещавам черкви, всичко си вървеше перфектно, имах всичко хубава кола, хубава работа,много обожателки.

Вече 2007 г.

Бях направил интернет сайт, в който бях пояснил, че една от божиите заповеди „не прелюбодействай“ най-вероятно е грешно преведена от „не прекалявай“. Това, защото доколкото познавах Господ, Той не би ни лишил от една тръпка, наречена „Любов“. Господ не би ни оставил точно в това чувство„любов“ само в един цвят или в една права сива линия, която да ни нарича произведение на изкуството.
Точно в този период в началото на 2007 г. дотолкова се бях възгордял от себе си и от многото почитателки, че бях забравил за това да изразя вярата си по правилен начин. Дори като казвах „има Господ“ и че съм най-вярващ, един човек ме попита „в кой Господ вярваш, в Дявола ли?“. Отхвърлих няколко властни и красиви жени, които можеха да ме направят принц от приказките (да ми дадат пари власт и изобщо много придобивки). Имаше слух в града (35000 души население) че съм прикрит мафиот, който слух трябваше да разбия, защото обикновеният работник, или обикновените момичета, които не ме познаваха не искаха да разговарят с мен открито и когато споменех Господ им ставаше много странно, че изобщо Го споменавам. Както и да е, бях се скарал с голямата ми любов и реших, че трябва да сменя социалната си среда, защото нямах допир до обикновените хора. Познавах така да се каже, обществото ги наричаше мафиоти и с право ме мислеха за прикрит мафиот, а и водех доста активен нощен живот (алкохол, дискотеки,агресивно шофиране) и изобщо от това, че се бях скарал с голямата ми любов и аз бях станал много агресивен, депресията ми от загубената любов изби в агресия. Най-вече, тази ми агресия се предаде по късно на пастрока ми, но той ме беше нервирал, като ми каза, че иска в „ада“. Човекът, който ме е отгледал, всъщност не разбира, че там където иска има само мъка и страдания. Опитах се да го вразумя, но не стана и трябваше да прекратя отношенията с него, но така че да не ми губи времето в безсмислени спорове (а на него не можех да откажа, все пак ме е отгледал малко или много) и стана лесно той ме предизвика, а аз се направих, че съм се хванал на въдицата и събитията вървяха в правилната посока: пастрокът ми започна да се отрича от мен, което ме устройваше (вече не бях наследника на култовото заведение в Дупница, даже вече бях без нищо, само с една стая с баня). Слухът, че съм прикрит мафиот се развенча една вечер, в дискотеката. Напих се зверски и големите клечки ги нямаше, бяха само охранителите, които ме дебнеха да ме набият, но им трябваше уважителна причина. Да, уважителна причина за това да ме пребият много лошо, беше хвърлена бутилка на земята от мен, или по точно това, че се възпротивих да я вдигна. Нищо, хората на големия бос ме пребиха и ако не беше един от по-приближените му щяха да ме убият най-вероятно, но този който ги спря, каза че ги спрял, защото не било честно, повече от шестима на един. Слухът, че съм прикрит мафиот рухна бързо. Този бой го приех и като наказание от Господ за възгордяването ми и затова, че не приех навреме любовта на някои доста властни и красиви жени (от тяхна гледна точка сигурно е изглеждало, че съм ги отхвърлил, но аз просто отложих за да помисля „как да организирам нещата така, че за всички да е добре). Но „всяко зло за добро“, ако не беше този бой, тази книга нямаше да я има. Или в най-добрия случай щеше да я има и по-рано даже, но щеше да е повлияна от много странични мнения и щеше да се преплетат няколко разсъждения, които нямаше да са до толкова истинни. Щях да си живея перфектно без да имам време да помисля за тези извън моето обкръжение. Нямаше да преживея това нещо да си обикновен човек, с когото всички разговарят искрено. Нямаше да почна от нулата .
Преди да се скарам тотално с пастрока ми се хванах на работа в турската фирма Доуш около2010-2011 г. Там бях в среда на работници-турци и преди всичко, повечето бяха мохамедани (точно там разбрах, че има разлика между мохамеданин, ислямист и радикален ислямист). В турската фирма имаше много добри условия на труд и най-вече религиозна търпимост. Разказах на някои, че съм бил в отвъдното и че съм разговарял с Господ лично и, че съм го видял в неговата му официална форма. Тогава един колега се заинтересува каква религия изповядвам. Не знаех турски, нито английският ми беше добър. Тогава не му отговорих, защото не можех да разясня значението на религиите. И започнах да разсъждавам за добрите страни на религиите и установих, че всичките религии имат едно общо нещо (разясняваха, че след този земен живот следва вечност, освен източните религии, които проповядваха множество прераждания и след това вечност) - проповядват че има вечност. До тук добре, но всичко останало им беше различно.
Например „как изглежда Господ?“
Християнските религии, и в частност евангелската бяха нарисували Господ много добре (като светлина) в анимационната поредица „библия за деца“ и така Го представят основно всички християнски религии. Но и прибавят, че Господ бил и Христос (което даже не се потвърждава и от библията). Фундаментална грешка, която все повече вярващи виждат.
За източните религии и техните божества не ми се говори, Господ според тях имал какви ли не главни форми на животни.
Будистите пък съвсем, „Господ бил Буда.“
И мохамеданите и ислямистите с джамиите с минаретата. Първоначалният замисъл на минаретата бил следният: минаретата били отворени като комин и когато погледнеш нагоре през минарето и слънцето свети високо, така изглежда Господ или Аллах (според мохамедани и ислямисти). И да, точно така изглежда Господ в главната му представителна форма (като ярка светлина), но днешните минарета не се използват според предназначението си (вярващите да могат да видят „как изглежда Господ в официалната му форма.“)
През годините много неща са се видоизменили в религиите и са се отклонили от основните функции на божиите служители, а те са, че религиите трябва да пазят и разпространяват светите писания и да поддържат храмовете. Но религиите се отклоняват от тези си задължения и налагат какви ли не канони. И най-тъжното е, че няма нито един храм отворен за посетители 24 часа в денонощието и 7дни в седмицата, а би трябвало да има, за да можеш по всяко време да отидеш на гости при Господ и да си кажеш молитвата или да споделиш проблема си навреме. Хубаво е, че има денонощни магазини, за да се справиш на момента с глада. Така ще е хубаво и да можем да се справим на момента с някое притеснение.
Както и да е, питаха ме и „какво е Господ всъщност?“ И от чисто научна гледна точка може да се каже, че Господ е „материализирана информация“ или „материализирана информация с придадена форма и значение.“ Е и „какво от това, че знаем точното определение?“ Стана ми много сложно за търсене на доказателства за тази формулировка. Менделеев как е създал химичната таблица? По пътя на логиката. Този абзац е за учените маниаци, които не вярват в Господ, и които се интересуват от сътворението и неща, които човешкия ум скоро няма да разбере (поне не в земният си живот).
И там, в мохамеданската среда, ме питаха „какво да правим, за да отидем в рая?“ Не можех да отговоря на този въпрос, унифицирано за всички, обобщително. Всеки имаше своя собствена съдба и най-вече отговарях „прави добро“, но нещо липсваше - това е отговор, който ще ти даде всеки интелигентен човек, а тези, които ме питаха очакваха нещо повече, то и имаше нещо повече, което и аз търсех да отговоря.
Тогава, по това време, зачетох корана, наби ми се на очи „заката“ - доброволното дарение за джамията. Споменаваха „закат“ през няколко реда и спрях да чета корана. Пък и ангел е диктувал на Мохамед, което не ме устройваше. И за алкохола да спомена, че Мохамед е забранил пиенето на алкохол, защото видял как двама пияни се заклали в джамията. Господ въобще не е наредил на Мохамед да има забрана за алкохол. Мохамед от себе си го е забранил. Това с алкохола въобще не ми хареса в Мохамед. Защото забранява нещо дадено ни от Господ с цел удоволствие, а Господ е добър, разрешава много неща, но да не прекаляваме. Приключих бързо с Мохамеданството, и от тази гледна точка, че за да влезеш в божия храм трябва да се събуеш и е много вероятно да си тръгнеш бос.
Стигнах до заключението, че можеш да си всякакъв по религия.
Светските закони са така устроени,ч е спокойно можеш да си направиш извода „що е грях?“ и „що е да направиш добро?“
В този ми период докато работех в турската фирма, освен че си изпълнявах служебните задължения свързани с длъжността ми „оператор на инжекцион“, също добре се справях със задачата да помагам на хората за едно по-добро разбиране за Господ и отвъдното, и тогава по време на болничния ми около май 2011 (вече 33 годишен) Господ влезе в контакт с мен (по време на сън ми заговори) този път беше различно, усетих, че има награда за добре свършената работа. Концентрирах се, очаквах дълъг разговор, но разговорът беше кратък. Господ ми съобщи, че вече мога да си избирам хора, които да получат по-добро положение в отвъдното (например, ако са заслужили да могат да се проектират в 5 проекции след това ще могат да се проектират в 10 проекции). Стана ми интересно. Веднага договорих по-добро положение за близките ми. Но пресмятайки, че ако имам например още 30 години живот, умножено по 300 за година (да речем по един човек на ден), които са ми харесали се получава около 9000. На фона на вечността това е малко. И критерият беше малък, но имайки предвид, че нашият човешки живот не е никакъв рай, а работилницата, в която създаваме пределите на заслуженото (онова, което ще ползваме след смъртта цяла вечност) просто трябваше да изляза и да си набелязвам тези, които ми харесват и Господ ще свърши останалото (Господ ще направи така, че тези, които ми харесват да се променят по най-добрия и правилен начин). Излизах на дискотеки и клубове (изобщо, на места за забавление) и се молех примерно така„Моля ти се Господи направи така, че тази красавица да получи повече за вечността“. Това беше просто и лесно. Дори една много ми хареса (танцуваше на дансинга и си беше направила страхотен грим и прическа, прилепнали дънки, висок ток, изобщо приличаше на кукла „Барби“) и отидох при нея и й казах„Ти ще си един ден с мен в рая.“ Тя не знаеше как да реагира. Видях, че се заинтересува и реших да прекъсна продължението, защото все още търсех „Как точно и с какво да помагам?“ От опит знаех, че когато поддържам една връзка, много хлътвах и се отклонявах от основната цел. Тогава избрах да влизам само в необвързващи връзки докато не остана доволен от себе си, и че всъщност това, за което се върнах тук в земния живот от отвъдното, ще го следвам и изпълнявам. Не защото ми е някакво задължение, а просто за да осмисля саможертвата си.
Познавах се с Валери (човек, който беше бизнесмен и имаше дори снимка с Путин) който при една катастрофа, беше видял Господ и се беше върнал от отвъдното, но не по собствено желание, а по заповед на Господ, за втори шанс за изкупуване на греховете. Валери ме отведе до руския манастир „Свети Пантелеймон“ в „Света гора“ - Атон, Гърция, където имаше почти постоянно богослужение. Там имаше един религиозен авторитет, до който малцина можеха да се допитат и който винаги давал точни отговори. Дойде и моят ред и му казах така: „при един инцидент видях Господ и Той ми каза, че съм за рая, и аз се върнах тук да помагам. Как да помагам?“ Той помисли няколко секунди и ми каза: „Опитай се да откажеш цигарите.“ Пак задънена улица, трябваше да се оправям сам. Един от най-големите авторитети не можа да ми помогне с нищо. Виждането на Валери бе, че за изкупуване на греховете трябва да спазва каноните на православната църква и да се отдаде на богослужение като се затвори в манастир, но аз имах съвсем различно виждане, че трябва да се живее като човек и да правим добро доколкото имаме възможност. Разликата между нас беше доста голяма - Валери признаваше само православната църква докато аз признавах всички религии, стига да имат поддържани и красиви храмове. Като казвам храмове имам предвид „домове на Господ“, местата където можеш да отидеш официално на гости при Господ. Естествено, независимо къде се молиш, Господ е навсякъде и знае и вижда всичко. Но когато се молиш в храм си по-близо до Него и получаваш по-правилните отговори.
При една от беседите си с Валери открих много важно нещо, което ме е приближило до Господ. Той каза, че ако някого го е срам от Господ тук в земния живот, след това в отвъдното Господ ще Го е срам от срамуващият се от Господ. Точно тогава открих, че Господ ме е поставял в среда, където да ми се подиграват за вярата ми в Него и в частност от изразяването й. Докато ходех до някой храм ей така просто да се помоля малко, често търпях подигравки (особено, когато бях по млад). Не говоря за големите празници, на които се стичаха множество хора, а просто така да отдам уважение на Господ. Например и в наши дни, в централната черква в града, в който живея, най-много всеки четвъртък имаше или има „четене на Киприянови молитви против уроки и магии и естествено за здраве и благополучие“-нещо подобно на кратка литургия за около половин час. Много ми харесваше това, че свети Киприян бил магьосник, който правел лоши магии и след това се обърнал и започнал да разваля магии. И заради това, че съм ходил на черква търпях някои подигравки, но не се посрамих от Господ в никой момент.
Във връзка с този момент, за уважението към Господ има много хора в България, които не искат да отдават уважение на Господ (да отидат до някой храм) с отговора, че поповете искали пари. Но във всички храмове, в които съм ходил (да поясня, православни и католически) никога не са ми искали пари и изобщо нищо, дори в католическите се опитаха да ми помогнат за проблема ми докато не знаех „как да помагам?“, а в православните нямаха отговор. Ходих и в евангелска черква, но там минаха с една кошница, която ми набутаха в лицето, за да се сетя да оставя пари. Иначе в Дупница евангелската църква направи много във връзка с вероучението. Принципно католиците и православните ми допадат най-много, защото работното време на храмовете е най-необвързващо. Когато имам проблем по всяко време през деня мога да отида да се помоля.

Направих и едно изследване, при което исках да разбера колко са готови хората да пожертват за това да си устроят вечността по-добре и да подобрят отношенията си с Господ. Планът беше такъв: разказвам, че съм бил в отвъдното, че съм видял Господ и че съм си устроил място в рая и че срещу заплащане мога и на тях да помогна да си устроят по-добре вечността, дори пуснах обяви в интернет за предлаганата от мен услуга. Повечето бяха възмутени, че искам пари за тези консултантски услуги. Но на мен ми беше даже смешно - аз им предлагам подобряване на отношенията им с Господ и насоки за това „как да си подобрят цяла вечност?“, а те ми разправят, че трябвало да го върша безплатно. Представяте ли си години труд, главоблъсканици, изследвания и търсене на какви ли не методи, за да достигна до Господ и да сключа сделка с него и най-накрая да давам резултатите просто така. Дори Господ не дава нещо просто ей така. Въпреки че често изглежда, че Господ подарява, но това изглежда така, защото ние полагаме минимални усилия, а Той ни дава повече от заслуженото. Има някои облагодетелствани въпреки, че не са вярващи, но при по-задълбочено изследване, благодатта се носи от предците им по наследство. При мен например, се получи така: предците ми са имали много силна вяра, която се е предала на мен чрез възпитание и аз я доразвивам и впоследствие достигам най-близо до Господ и си устройвам вечността най-добре. Има и други, които имат някаква вяра, но все не им върви, но това е така защото предците им са били със слаба вяра и неразположението на Господ им се предава. Ето защо,ако ви е грижа дали някой ще отиде на по-добро място след смъртта си, трябва да обърнете внимание на вярата и да обсъждате тази тема навреме без да отлагате.
Вече се бях отчаял напълно и съжалявах за това, че се върнах от отвъдното и че не съм в рая.Бях си направил план да си доживея старините като отшелник в обществото (от работа вкъщи и от вкъщи на работа) но получих лоши новини от Русия, баба Вера умираше, тогава преди да умре и разказах,че съм видял Господ и че ми е казал, че ще ходя в рая и че тя ще ходи в рая. Тя ме попита кой Господ съм видял, добрия или лошия, отговорих й, че съм видял добрия (казах го за да й угодя, не ми се спореше с нея в последните й дни, че Господ е само добър и ако наказва, то това е защото ние сме направили нещо неправилно) и тя явно се разчуства и не искаше повече да говори. Почувствах се зле, все едно че съм я предал, тя толкова много искаше правнуче, така и не успя да го види. Още почувствах, че съм я предал за това, че никога не споделих с нея, че точно тя е изиграла една от най-важните роли в моя живот (да ме възпита във вяра). И още се чувствах виновен, че не споделих с нея, че вече съм си устроил вечността по най-добрия начин и да не се притеснява за мен.
След смъртта й се амбицирах наново със задачата, заради която се върнах тук от отвъдното: „да помагам“, но този път реших да помагам не само на единици, а на колкото се може повече хора и реших да направя сайт в който сайт да напиша „как да се заслужи цяла вечност в здраве, щастие, удоволствие и изпълнение дори на най-смелите мечти“
Върнах се назад във времето, още преди събитието в Италия, да, там трябваше да търся отговорите, а не след като видях и общувах с Господ.
Зададох си въпроса „какво всъщност съм правил
основно преди събитието (преди да се върна от отвъдното)?“ -„Много неща, но по-точно, какво ме е отвело в рая?“
Като главно нещо е вярата ми в Господ и отвъдното.
След това наследственият фактор(баба Надя и поповете, които са ме кръстили са били угодни на Господ и за награда и това се е предало по наследство) свързан с възпитанието ми във вяра. Все пак баба ми Вера се молеше постоянно и ме възпита във вяра и аз да се моля.
Благодарност към Господ (интересувах се от него не само, когато ми се случеше нещо лошо, но и когато живеех в добро, мир и щастие).
Проява на уважение към Господ (ходех до някой храм, въпреки че ми се присмиваха от време на време)
Това в основни линии, като говоря накратко. Нека да спомена, че от 5-6 клас до ден днешен благодаря на Господ постоянно всяка седмица, за всичко, дори и за лошото, защото чрез наказанието Господ ни възпитава и предимно ни кара да се замислим малко за действията си. Във връзка с наказанията искам да поясня, че Господ и мен ме е наказвал освен, че ме е обграждал с внимание и блаженство. Например, имах един период, когато Господ ме беше разглезил тотално (как да се изразя, и аз не знам, най-лесно е да кажа, че Господ беше направил така, че да съм един късметлия, с което ми положение злоупотребих понеже се възгордях и не използвах мозъка си, за да се възползвам по най-добрия начин от обстоятелствата, а проиграх всичко, за което и съжалих) и тогава в този ми период се породи желанието ми за сурово наказание. Да, пожелах си Господ да ме накаже още тук в земния ми живот, за да може греховете да бъдат изкупени и един ден, когато се преселя в отвъдното да съм чист и да мога да имам повече благодат за вечността. В тази връзка да кажа, че когато търпиш наказание, това е лесният начин за поправката на осъзнат грях, но неправилният. По-трудно е да се превъзпиташ, да вложиш воля и усилие, да тръгнеш срещу егото си. Много е лесно да си помислите, „извърших грях, ще понеса стоически наказанието“ и хоп, всичко е наред, лесно и удобно, но по-правилното е да помислите „Господи прости, ще поправя стореното-(греха)“ - така сте много по угоден Господу .
Нека да спомена и „Сай Баба“ или „Багаван Шри Сатя Сай Баба“ - духовен учител, когото представят за Бог или даже самия Господ. Прочетох за него, защото го бяха представили като равен на Исус Христос, но живял в наши дни в Индия, умрял около 2011 г. Правел много чудеса, съживявал хора, материализирал разни неща (например диаманти, свещената пепел джибути, която лекувала), лекувал нелечими болести. До тук добре, и още по-добре, че казва да си изберем религия, независимо коя. Почти бях повярвал, че това е самият Бог докато не прочетох, че самият той казва, че отива на среща с Аллах, иначе казано Господ според езика, който говорим, а италианците казват „Дио“, но иде реч за едно и също нещо, „големият ум“ или „голямата сила“, която управлява всичко. Ето, че и Сай Баба се оказа човек, но с дарби и възможности, надвишаващи тези на другите хора.
Това ме наведе на мисълта, че е много добре, че не придобих някакви изключителни дарби при престоя си в отвъдното, защото иначе никога нямаше да разбера и да почувствам проблемите на обикновените хора просто защото ако имам някаква по-особена дарба може да ме обявят за някакво божество, а тук на земята искам да си живея като нормален човек със своите мечти и страсти. Естествено и да науча много други на вярата, която ще направи вечността ви съвкупност от сбъднати мечти, удоволствие и значимост, защото след смъртта започва консумацията на онова, което сме посяли, едно безкрайно пиршество без да познаваме умора или старост.
Нека да напиша още, че трябва преди всичко да се осланяте на „вътрешното си аз“ или както старите хора в моето село Самораново, ме учеха като казваха „Що те акъл учи“ или „що ти се прикаже“. Защото светите писания са преведени по различен начин. Например, в една библия пише „и който следва подире ми, а не носи кръста си не е достоен за мен“ а в друга библия пише „който не следва подире ми а не носи кръста си не е достоен за мен“ това го казва Христос, но в зависимост от това на коя библия сте попаднали ще трябва да следвате различни философии. При едната философия трябва да приличате на Христос, а при другата трябва да сте различен от него. Дилема за вманиачилите се по новия завет. Аз например, ще следвам само втората част, тази която ни казва да следваме съдбата си. Това несъответствие в превода го открих случайно, когато исках да покажа на един приятел, че не трябва да приличаме на Христос, но в неговата библия пишеше, че трябва. Така или иначе, с моя приятел сме на различни мнения за много неща,защото той се уповава на новия завет и дори не отдава уважение на Господ, а претендира за правилна вяра, докато аз се уповавам предимно на това „каквото ми се прикаже по време на молитва" и следвам вътрешното си аз. Естествено кулминацията за правилната ми вяра беше още когато бях на 24 при събитието в Италия.
И в заключение нека да напиша, че когато направих вторият ми сайт, с две машинописни страници, в които исках да покажа лесния път, всъщност разбрах, че лесен път за достигане на Господ няма.
Много важно нещо е „да изразите благодарността си по някакъв начин“ - например да настроите мислите си така, че да благодарите на Господ поне няколко пъти на ден ((например „благодаря ти господи за хубавият обяд“, „благодаря ти господи за хубавата следобедна закуска“ и да не говоря за нещо по голямо, например аз след дискотека винаги преди да заспя гледах да се усамотя и да благодаря за хубавото изкарване (усамотя, защото Господ все ме събираше с хора, които не Го разбираха много и ми казваха, че дискотеката е от Дявола, и не ми се спореше по въпроса точно, когато ми се спи най-много), изобщо му благодаря поне 10 пъти на ден)). Какво можем да направим ние за Господ, при условие че Той дава много повече от това, което сме заслужили и в сравнение с него сме нищожни.

Ами естествено, просто да благодарим „Благодаря, Господи за еди-какво си...“

 

 


В тази книга или по скоро наръчник за това „как да достигнете Господ?“:
Разяснение на въпроси като:
„Какво следва след смъртта?“
„Какво предлага Господ?“
„Какво основно иска Господ от нас?“
И още отговори, свързани с вярата, и то от човек, който е бил в отвъдното и се е върнал тук, за да ви помогне, така че когато един ден се озовете в отвъдното всъщност да бъдете приятно изненадани.